В една своя наскорошна статия, Гардиън не без право пита: "Защо светът така лицемерно игнорира атаките на Боко Харам в Нигерия, а е толкова съпричастен с Шарли Абдо във Франция"?

Може и да сме Шарли, но защо забравихме за Боко Харам?
Първо на първо, не мога да приема обяснението, което чувам от някои места, че, видите ли, "онези нападения са толкова чести по онези места, какво толкова". Това не бе просто някакво си поредно клане в Нигерия - това беше минаване на цяло ново ниво на ескалация, на практика огромна стъпка към тотална гражданска война, която бързо може да обхване целия регион на Западна Африка. Над 2000 души бяха избити за ден, стотици хиляди са прокудени от домовете си. Мащабът на всичко това е толкова ужасяващ, че не съм сигурен, че тези числа дори говорят нещо на редовия зрител или читател. Ако хората все още не са наясно колко значимо събитие е това, то медиите по света наистина сериозно са го закъсали и изобщо не изпълняват основната си функция.

Все пак някои издания се постараха да засеганат и тези събития и да признаят, че действията на Боко Харам в Нигерия СЪЩО са пряко посегателство срещу демокрацията, тъй като "Боко Харам" осъжда самата идея за демократичност като противоречаща на религията. И все пак, те останаха почти незабелязани на фона на цялата (всъщност напълно заслужена) дандания във Франция.
Съкратената (а и доста опростенческа, но затова пък доволно цинична) версия на обяснението за този феномен е, че всъщност на почти никой не му пука, когато цветнокожи хора умират със стотици и хиляди на някакво отдалечено от нас място, за което никой никога не е чувал.
Има обаче и друго освен този явен двоен стандарт в това за кое подбираме да ни пука. Говоря за очевидния двоен стандарт, що се отнася до така широко обсъжданата напоследък свобода на словото:
"...през 2008 г., френският карикатурист Морис Сине, също известен като Sine, е бил уволнен от списание Шарли Абдо, където е работил в течение на 20 години. Причината са публикувани от него "антисемитски" карикатури, в които той осмива връзката на сина на тогавашния френски президент Саркози с богата еврейска дама. Sine впоследствие дава списанието под съд заради обвиненията към него за антисемитизъм, но и досега не е възстановен на работа".
Изглежда свободата на словото не струва колкото и пукнат петак, когато определени "богоизбрани" интереси са накърнени. Същото в пълна сила се отнася в случая и за това за кои трагедии и конфликти избираме да ни пука. Ако лично ни засягат или се случват на някой, с когото се идентифицираме относително близко, сме способни да организираме огромни кампании в социалните мрежи, да тръгнем на шествия и да засвидетелстваме дълбока съпричастност. Ако ли пък се случва на някакво отдалечено от нас място и засяга хора, с които не се усещаме близки, сякаш почти събитието не съществува в реалния свят.
Разбира се, свободата на изразяването на мнение следва да е абсолютна и безусловна в едно общество, което претендира да е модерно, свободно, отворено и демократично. Именно по това как такова общество (и тук говоря за ВСИЧКИ негови членове без изключение, включително и тези от други култури и религии и без оглед на това чии интереси стоят зад тях) третира тази основна черта на демокрацията и точно как отвръща на неща, с които не е съгласно и които дълбоко го обиждат, е индикатор доколко зряло е едно такова общество. Безусловно, онези екстремистки представители на мюсюлманската общност във Франция демонстрираха, че не са дорасли да са членове на това общество - защото единственото, с което можаха да отвърнат на една словесна или символична провокация, беше убийството. Слабите са ТЕ. И тези, които всячески се стремят да оправдават примитивизма им под удобното прикритие на някакви изсмукани между пръстите и напълно произволни морални критерии от сорта на "ето тук е границата на допустимото, дотук може, пък отвъд - сами си търсите белята". Е, НЯМА как да приема подобно относително отношение към свободата.
Свободата на словото не е анархия на словото. Анархията е тъкмо това, до което прибягнаха тези изверги. Те решиха да вземат закона в собствени ръце и да се саморазправят, когато нещата не им отърват.
Що се отнася до събитията в Нигерия, които дори не получиха и частица от отзвука, който тези във Франция си заслужиха - нашето отношение към събитието, или по-скоро пълната ни липса на такова, е по-скоро показателно за всички нас и за нашето собствено лицемерие.

Ако в цялата ситуация има сериозен и заслужаващ цялото ни внимание проблем, то той не е толкова в това докъде се простира свободното слово, а в двуличното ни отношение и двойния стандарт, с който го измерваме. И също в избирателното ни съпричастие към едни издевателства над човешките права, докато други, много по-фрапиращи такива нарушения, предпочитаме да игнорираме. Вместо да се занимаваме с етичната и естетичната страна на въпроса (което е една изцяло субективна територия), бихме могли да се обърнем малко по-задълбочено към далеч по-сериозния му аспект.