Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
03.06.2014 14:59 - Научният метод
Автор: asthfghl Категория: Технологии   
Прочетен: 2779 Коментари: 0 Гласове:
19

Последна промяна: 03.06.2014 16:11

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
"Науката далеч не е идеалният инструмент за постигане на знание. Но пък е най-добрият, с който разполагаме" -- Карл Сейгън, "Свят, населен с демони".



Научният метод е система за набиране и постигане на знания, която се счита за най-надеждният метод за добавяне на полезни и практични познания за физическия свят и чрез която са постигнати редица технологични скокове. В основата на метода е идеята, че стойността на дадена хипотеза, теория или концепция може най-добре да се определи чрез способността й да излага проверяеми прогнози, които да могат да се тестват на базата на емпирично наблюдаемата действителност.

Научният метод означава, че свръхестествените явления и концепции са безсмислени или логически противоречащи си и следователно не могат да бъдат включени в научната хипотеза (освен всичко друго, защото и образно казано няма как да поставим парченце от Бог в епруветка). Като следствие от това, при провеждането на своите разследвания, учените възприемат позицията на методологичния натурализъм.

Човеците, включително учените, разбира се съвсем не са безпогрешни и до голяма степен са склонни към ирационални действия. Затова научният метод се стреми да помага да се изгладят изкривяващите действителността ефекти от присъщите ни лични предразсъдъци с цел постигане на максимално обективни, неутрални и практически полезни резултати.

Ибн ал-Хайтам (известен още като Алхазен) е бил учен през ислямския Ренесанс. Въпреки че е бил на практика неизвестен на Запад, той е бил изключително важна фигура в историята и философията на науките, тъй като неговите експерименти в сферата на оптиката са първата стъпка към разработването на това, което днес наричаме "научен метод". В арабския свят обаче той е почитан колкото Леонардо да Винчи в Европа.


Как се прави наука

Всъщност научният метод не е прост, линеен процес, а е сложна система от начини за наблюдение на обкръжаващия ни свят, основно базирана на това кое е практически постижимо. Все пак идеята за проверка на хипотезите и рафиниране на познанието възоснова на наблюденията и до ден днешен продължава да бъде постоянна тема на дебат в науката.

Въпреки липсата на опростена линейност в действителния свят, методът често бива кодифициран в няколко строго определени стъпки, които го правят по-лесен за осмисляне. В общи линии следните няколко етапа съставят типичния научен метод:

1. Наблюдение. Погледни света и намери резултат или явление, което изглежда любопитно. Както казва Айзък Азимов, "Най-вълнуващата част от науката е онази, която провъзгласява новите открития - не толкова самият момент "Еврика", колкото "Хмм... колко любопитно...""

2. Хипотеза. Опитай се да помислиш за възможно най-смисленото обяснение за наблюдаваното явление, използвайки досега наличните познания и данни. Научната хипотеза не бива да е просто изсмукана между пръстите, а трябва да почива върху нещо вече установено и да се опитва да надгражда над него.

3. Прогноза. Най-важната част от дадена научна хипотеза или теория е способността й да извежда прогнози за бъдещи резултати, които би следвало да могат да се проверят в реалния свят чрез последващи наблюдения. Тези прогнози трябва да са колкото може по-конкретни и да подлежат на опровергаване.

4. Възпроизвеждане. Увери се, че резултатът наистина отразява действителността, като го свериш с резултатите на други изследователи. Възможността даден експеримент да бъде повторен при същите условия е основно условие в научния метод.



Проверката на хипотезата позволява изправянето на грешки и разработвенето на нови, още по-добри модели. Един от типичните примери е еволюцията на теорията за устройството на атома. От неделимия модел на Далтон, през "пудинговия" модел на Томсън, през модела на Ръдърфорд за миниатюрното ядро, та докато стигнем до модерната квантова физика, открита от Нилс Бор - познанията ни за устройството на материята са се развивали на стъпки, като всеки следващ модел е стъпвал върху предходния, коригирал го е, надграждал е, правил е прогнози, които след това за били проверявани на практика. И така теорията с времето е вървяла към рафиниране, едновременно с подобряване качеството на наблюдаваните свидетелства в нейна подкрепа.  Фактът, че наблюденията подкрепят дадена хипотеза, подсказва, че хипотезата е на прав път (и вероятно валидна). А ако данните противоречат на хипотезата, то тя е невалидна и следва да бъде отхвърлена и заменена с друга. Това по същество е индуктивен метод, макар че резултатите могат да се използват и дедуктивно.

Това, което правят повечето псевдонауки, е да прескочат първите два етапа (например Интелигентният дизайн, където Стъпка 3 е на практика невъзможна за изпълнение), а също свръхестествените алтернативни медицини като хомеопатията. Псевдонауките наистина наблюдават света и изказват обяснения на явленията, но често са неспособни или нямат желание да ги подложат на по-щателна проверка. Рафинирането на хипотезите им е нежелателно, тъй като това би могло да доведе до напълно отхвърляне на централната догма, залегнала в съответното поверие. Само си представете къде биха били днес технологиите, ако учените от XX в. бяха отказали да модифицират представите си за структурата на атома с постъпването на нови и нови данни от наблюдавания свят? Все пак, тъй като наблюденията и обясненията са си част и от псевдонауките и могат да бъдат формулирани в научно звучащи термини, псевдонауките погрешно се считат от мнозина за валидни също толкова, колкото и науките (ако не и повече).

Галилео и Бейкън са били сред първите учени, използвали научния метод в Западния свят, стъпвайки върху метода на древните гърци, дал приоритет на рационалното мислене над емпиризма. Преди това научният метод широко се е използвал и на изток, в ислямската Златна епоха - времето между VII и XII в., когато арабските учени са разработили системата на анализ от себеподобни учени. Впоследствие арабската наука постепенно западнала, докато вълните от монголски инвазии заливали ислямския свят през целия XIII в. Научният метод невинаги бил приеман радушно през периода на своето равитие - дейността на Игнац Семелвайс дава един красноречив пример какво се случва, когато методът и произтичащите от него логични заключения биват игнорирани.



Научният скептицизъм

Научният скептицизъм е жизненоважен елемент от научния процес, тъй като той гарантира, че новата хипотеза ще бъде считана за Теория (с главно "Т"), докато не бъдат набавени достатъчно количество доказателства и докато голям брой други учени не са имали възможност да се опитат да я оборят. И дори и тогава, всяка наука се счита за "добър действащ модел" и "най-доброто обяснение на явленията към настоящия етап", вместо за крайната Истина (главно "И"). Никоя научна идея не може да се счита за "крайното слово" (словото Божие). Винаги се счита, че някой, някъде, някога ще е в състояние да опровергае "най-доброто обяснение" и да надгради над него с някое по-добро. Примерите са безброй.

Философската гледна точка

Научната философия датира още от древните гърци, но е започнала да добива съвременния си вид с научната революция. По онова време се зараждат две противоположни философски течения по въпроса: рационалистите, свързвани с Рене Декарт, и емпиристите на Франсис Бейкън. През XVIII в. Дейвид Хюм се опитва да отвори пробойна във философската състоятелност на научния метод чрез своя "проблем за индукцията" и с "деконструкцията на причинно-следствеността". Един синтезиран вариант на рационализма и емпиризма се появил по същото време в работата на Емануел Кант и е бил доразработен от философи като Чарлз Сандърс Пиърс.

През XX в. логическите позитивисти се опитали да се отърсят от излишната метафизика и да разчистят целия този клонак от философски направления. Начинанието им се провалило, след като осъзнали, че принципът на потвърждаване на данните, върху които методът им почивал, бил изпълнен с вътрешни противоречия. Карл Попър заменил изискването за проверяемост с такова за възможност за опровергаване, т.е. за да бъде една идея "научна", то трябва да е възможно и да се разработи експеримент (дори мисловен експеримент), който да е в състояние да докаже неправотата й. Този метод е бил замислен като решение на проблема с обозначаването, както и като начин да се заобиколи проблемът с индукцията на Хюм.

Томас Кун възприема един по-исторически подход, като се опитва да постигне по-добра представа как науката се прилага в действителност. Той описва динамиката на научните промени, изнамира понятия като "научна революция" и "изместване на парадигмата", за да опише наблюдаваните промени, при които един изначално консервативен набор от идеи бива отхвърлен и се заменя с нов, съвсем различен набор от идеи, които по същността си също са консервативни. Кун отхвърля идеята, че може да съществува само един научен метод. Това повлиява на практиците и експериментаторите, на подходите на така наречената "социология на науките", както и на философи като Имре Лакатош. Последният описва науката като разделена на множество парадигми, които той нарича "изследователски програми" - всяка от тях използва своя собствена методология и извежда собствени съждения. Като цяло изводът е, че човеците действат именно като човеци и в нормалния живот не разсъждават според научните принципи, така че се налага да бъдат научени да ги ползват и да се отърсят от вродената си ирационалност.

Съществуват и други течения на "научната критика", които разглеждат науката от икономическа гледна точка или пък се фокусират върху начина на научно дебатиране, но те са доста по-академични и сравнително слабо насочени към практиката.



Проблемът със солипсизма

Солипсизмът твърди, че единственото нещо, за което можем да бъдем напълно сигурни, т.е. единственото, което може със сигурност да бъде доказано без никакви предварителни аксиоми и условия е, че ние усещаме, следователно съществуваме - поне в някаква форма. Научният метод налага възприемането на някои априорни аксиоми на епистемологията и метафизиката, за да може дори да се оттласне отвъд Стъпка 1. Той приема, че ние не сме просто някакви изкуствени мозъци в епруветки. Ако се окажем впримчени в някаквъв Декартов кошмар, несигурни в собственото си "съществуване", и отхвърлим всичко около нас като "фалшиво" (по примера на "Матрицата"), тогава науката просто няма какво повече да стори по въпроса.

За да се докаже, че научният метод е най-надеждният начин за постигане на познания за естествения свят, би следвало да се възприемат две аксиоми. Първата е, че "някои идеи са по-погрешни от други", а втората - че "нашите сетивни възприятия се отнасят към някакъв вид външна реалност". По-конкретно, научният метод приема тези аксиоми, тъй като няма причина и засега не съществува научно доказателство за обратното. Вярно, тук се получава един вид циклична логика, но тя не предизвиква вътрешни противоречия в науката. Ако възприемем тези няколко аксиоми за присъщи на природата, то научният метод съвсем естествено се налага като най-състоятелният път към познанието. Ако ли пък приемем свръхестествения подход, то науката по дефиниция в случая е безполезна и няма смисъл да се опитваме да я оборваме с похвати, които са несъвместими със самата нея.



Неволно късо съединение в научния метод

За да можем да търсим "данни", първо ще ни трябва установен модел, или "структура" на разбирането ни как действа светът. Проблемът е, както посочва Джеймс Бърк в епизода от "Светове без край", озаглавен "Денят, в който науката се промени", че тази структура би могла да задвижва всяка отделна част от изследването, дори да определя самата дефиниция кое минава за "надеждни данни" и кое - не.

Тази възможност структурата да предопределя данните, вместо данните да предопределят структурата, е била обсъждана сред антроположките среди още от 1956 г. насам, а Хорас Майнър е написал язвителния сатиричен труд "Телесни ритуали сред Насирема". Това е една от най-често цитираните в американската култура книги и по същество заявява, "Вижте ги тези клети примитивни същества, които вярват в магии и които са толкова далече под нашето ниво!" и жлъчно осмива така широко разпространеното пренебрежително отношение към лаиците, което лъха от професионалните публикации по онова време. Майнър изкусно показва, че по същата логика всяка култура, дори и тази на модерните за времето на 50-те Съединени Щати, може да бъде сведена до сбирщина от диваци, които вярват в магии и други такива щуротии.

В "Светове без край", Бърк посочва една от причините "аферата Пилтдаун" да просъществува толкова дълго: тогава било направено едно типично за времето си откритие, човешки на вид череп с маймуноподобно лице. Всъщност през 1923 г. след щателно изследване на екземпляра, Франц Вайденрайх заключил, че това просто е бил череп на съвременен човек, който се въргалял в съседство с долната челюст на орангутан. Но понеже екземплярът от Пилтдаун така добре пасвал на цялостната структура, мнозина учени се оставили да бъдат подведени от предварително въобразения си модел и позволили на предразсъдъците си да предопределят по-нататъшната им интерпретация на данните.



Мамене в научния метод

Практикуващите или увличащите се по псевдонаука са открили най-очевидния начин да се "измами" научният метод:

1. Подбери свое лично поверие, което искаш да "докажеш" като вярно.
2. Направи нови наблюдения и експерименти и отбележи резултатите.
3. Измисли някакъв хитроумен начин да изопачиш данните и да напаснеш предварително намисленото си лично поверие към тях.
4. Неотклонно твърди, че личното ти поверие било предсказало конкретно тези резултати и че наблюденията/експериментът потвърждава твърдението ти.

Този начин на мамене е често използван от застъпниците за Интелигентния дизайн.

Нека отбележим, че този метод не е ограничен само до псевдонауките, но е и грешка, която понякога се допуска от онези "истински" учени, които твърде много се фокусират върху търсенето на данни, които да подкрепят тяхната хипотеза (или ако щете - "научно поверие"), вместо да се фокусират върху намирането на данни, които да я ОБОРЯТ, или поне да оборят съперничещи й хипотези. Твърдо често се забравя, че възможно най-силното доказателство за една научна хипотеза е стопроцентовата липса на доказателства, които да са в състояние да я оборят.

Нека не се заблуждаваме, че сред научната общност съществува някакво негласно споразумение от типа "гарван гарвану око не вади" и че веднъж установена, някаква научна парадигма е завинаги имунизирана срещу опити да бъде оборена. Всъщност всеки учен тайно в себе си копнее да изнамери начин да обори някоя от основните установени научни теории и така да преобърне съответната научна дисциплина надолу с главата и да се прочуе. Това е най-прекият път до научната слава, а егоизмът и суетността като човешка черта не бива да се пренебрегват, дори и когато става въпрос за учени, които се предполага да разсъждават рационално. Тази слабост на човешкия фактор в науката всъщност е и една от най-силните й страни, защото търсенето на пробойни в установените научни парадигми винаги е било сред основните двигатели на непрестанното научно развитие.



НАУЧНА ОБЕКТИВНОСТ

Научната обективност е цел и идеал на учените, към който те винаги трябва да се стремят. За жалост, тъй като науката е човешка дейност, абсолютната обективност никога не може да бъде постигната (да не говорим и че навярно съществуват толкова определения за "абсолютна обективност", колкото хора има на света). И все пак научният метод съществува именно като средство да предпазва научния процес от предразсъдъци, доколкото е възможно.

Действителността на природния свят и произход на научната обективност

Съвременната концепция за научната обективност се е появила едва през XIX в. Концепцията за "действителността на природния свят", залегнала в ранните научни атласи, е предшественик на научната обективност. Идеята зад тази концепция е да се представи идеализирана версия на обекта на наблюдение, при което често са се използвали стилизирани рисунки, с което в целия процес се влагал силен интерпретационен (т.е. субективен) елемент. В средата на XIX в. реалистичните изображения започнали да се ценят много повече от идеализираните, а на обективността започнало да се гледа като на морална добродетел, което вложило нов смисъл в понятието "природа". Отделните обекти били описвани в атласи, вместо в стилизирани рисунки. Изобретяването на фотографията през този период позволило по-лесна стандартизация на снимките и каталогизирането им в атласи. Субективното тълкуване минало на заден план, докато съвременната концепция за научна обективност завоювало челно място в науката.

Източници на предразсъдъци

- Експериментални предразсъдъци. Всеки (дори най-големият образец на научен рационализъм) е склонен към познавателни предразсъдъци.

- Публикационни предразсъдъци. Системата тип "публикувай или изчезни" често е уличавана в умишлено или неволно подбутване на определени научни изследвания към постигане на положителни резултати (с оглед гарантиране на несекващи финансови субсидии за изследването), което изкривява научния процес.

- Политизиране на науката. Този, у когото са парите, дърпа и конците. Евгениката и лисенковизмът са крещящи примери в това отношение.

- Научна измама. Много е просто: липсват ти данни? Ами изфабрикувай си ги!


Начини за ограничаване на предразсъдъците

Има редица способи, които се използват за ограничаване на изкривяващите научния процес предразсъдъци по време на провеждането на експерименти и научни изследвания. Те, разбира се, се различават според различните научни дисциплини, в които се прилагат, но и споделят някои основни насоки:

- Избор на хипотеза, която да подлежи на опровергаване.
- Използване на контролирана група за тестване.
- Използване на двойно-слепия метод и произволната статистическа извадка, особено при медицинските тестове.
- Подлагане на изследването на проверка от други учени.
- Предоставяне на данните за свободно разглеждане от обществеността.
- Възможност за повтаряне на резултата при същите условия.

Предизвикателства пред концепцията за обективна наука

- Концепцията за смяната на парадигмите на Томас Кун.
- Марксистката критика на "капиталистическата наука", особено от страна на радикалното научно движение от 60-те и 70-те.
- Аргументът на Хелън Лонгино, според който стойността на дадена теория предопределя избора на теория, особено при липса на достатъчно подкрепящи я доказателства.
- Степента, до която възприятията и наблюденията са обременени от наличните към момента теории, както е видно от когнитивната наука.



АРГУМЕНТЪТ "НАУКАТА Е ГРЕШАЛА И ПРЕДИ"

Фразата "науката е грешала и преди" (или нейни разновидности) е риторичен трик, често използван от някои привърженици на теориите на конспирацията, за да отхвърлят настоящия научен консенсус по някой въпрос - от Еволюцията до промяната на климата и т.н. Обикновено действа по следния начин:

А: "Около теория Х е изграден научен консенсус, който се подкрепя от големи количества надеждни данни".
Б: "Да, ама науката е грешала и преди!"

"Навремето хората са мислели, че Земята е плоска, но са грешали. Когато хората са мислели, че Земята е сферична, са грешали. Но ако си мислите, че да си мислиш, че Земята е сферична е също толкова погрешно, колкото че е плоска, значи вижданията ти са по-грешни и от двете горни твърдения, взети заедно". -- Айзък Азимов

Недостатъци на аргумента

Често този аргумент се използва, за да се защити дадено явление, което ВЕЧЕ е било опровергано - било то алтернативна медицина, перпетуум мобиле, свръхсветлинно пътуване, хомеопатия... списъкът е наистина дълъг. Всъщност теориите, които се цитират за пример от този аргумент (като геоцентричният мироглед в средновековната наука) са теории, които за времето си по никакъв начин не е можело да бъдат опровергани - също както Струнната теория не може да се опровергае (или докаже) към днешния момент. От друга страна, множество алтернативни медицински практики надлежно са били разкрити като пълна измишльотина от редица изследвания, като и до ден днешен не са открити свидетелства, които внезапно да върнат валидността им. Използван по този начин, рефренът "ама науката е грешала и преди" е все едно да твърдиш, че наблюденията ни, че гравитацията е сила на привличане вместо отблъскване, са погрешни, тъй като един ден в бъдеще МОЖЕ и да съзрем нещо, което се издига нагоре, вместо да пада. Следователно... хомеопатията действа! Нали забелязвате колко безсмислено е подобно заключение?


Как аргументът пропуска основното

Логиката зад този така наречен "аргумент" е сгрешена по няколко причини. Главно защото тя представя по превратен начин как работи науката, като я вкарва в двоични концепции от сорта на "правилно срещу грешно". Като представяме остарели и дискредитирани теории като "грешни", рискуваме да пропуснем една важна тънкост в науката: отхвърлените теории невинаги са погрешни, те просто не обясняват новопостъпилите данни, а и доста често новата модификация е всъщност видоизменената стара теория, но с някои допълнения, изключения, условности и алтернативни обяснения. Много често тези "нови" теории така или иначе са били отдавна налични, но са чакали в "покрайнините" на научната мисъл, преди да се появят нови свидетелства, които да ги поставят в светлината на прожекторите.

Например квантовата теория не може да обясни гравитацията, но това по никакъв начин не обезсмисля уравнението на Шрьодингер за квантизацията на енергията. Тя просто показва, че сегашната формулировка на теорията е непълна и са възможни ред модификации на квантовата теория, които само чакат следващият голям качествен скок в наблюденията да се случи, за да излязат на преден план. Друг такъв пример е, ако Хигс-бозонът НЕ беше открит: тогава щеше да се наложи Стандартният модел да бъде преразгледан, но това не означава, че последните няколко десетилетия на наблюдения и открития са били напразни.

В този смисъл аргументът, че науката може да "греши", е по-скоро нейно предимство, а не недостатък, тъй като една от съществените разлики между науката и псевдонауката е, че първата има способността сама да се коригира, докато втората продължава да настоява на все същите вече опровергани твърдения до безкрай. Тези псевдо-учени представят "науката" като някакво монолитно, непроменливо нещо, без никакви разлики между различните типове наука и без оглед на неяснотите, свързани с всяка конкретна научна дисциплина.

Например икономическите изследвания на минималната работна заплата, които използват научния метод, не могат да се възпроизведат така лесно както например основните химични опити. Въпросният риторичен похват умишлено смесва различни типове грешки в научния процес, като бърка некомпетентността, сложността или непълнотата на някои теории с откровената погрешност на науката като процес. Както Айзък Азимов нарича този похват в есето си "Относителността е грешна", това е "да бъдеш по-грешен от грешното".



Основни логически недостатъци на аргумента

Но отвъд това, че представя науката в напълно погрешна светлина, аргументът е сбъркан и на основно логическо равнище. Като цяло той е риторичен похват, използван за отвличане на вниманието, тъй като няма НИЩО общо със същината на проблема, който претендира да адресира. Например това, че теорията за флогистона (предполагаема форма на "свръхтънка материя" или "огнена субстанция") е била погрешна, по никакъв начин няма отношение към състоятелността на Eволюцията или към възможността неутриното да се движи със свръхсветлинна скорост, което пък от своя страна няма никакво отношение към хомеопатията, както се опитват да го изкарат някои псевдонаучни хаховци.

Да не говорим, че това е подвеждаща дихотомия (т.е. "фалшива дилема") използвана от шарлатаните: явно според този аргумент, всеки вид наука или рационална мисъл би трябвало да е абсолютно безгрешна още от първия път, в противен случай техните конкретни глуповати шарлатании трябва да се считат за верни - и точка. Използвайки такова свеждане на нещата до абсурдни заключения, този тип аргумент може да се приложи към всяка форма на наука или технология, в което няма никакъв смисъл. Нали никой никога не би имал глупостта да заяви, "Отказвам да карам кола, защото науката е грешала и преди!"

Така че този аргумент се използва като последно убежище и своеобразен авариен изход от хаховците, само когато те са притиснати до стената от липсата на свидетелства в подкрепа на собствените си налудничави твърдения.



Примери за употреба на аргумента

- Особено често можем да видим този способ да се използва от шарлатаните в алтернативната медицина, които обичат да сочат с пръст към неуспешните опити за медицинско лечение с твърдението, "Вижте, науката е грешала и преди, така че елате, купете си от моя илач!" Някои шарлатани са докарали този аргумент до такива крайности, че дори изцяло отхвърлят научния метод, въпреки очевидните резултати, които той продължава да носи.

- Креационистите обикновено използват гореспоменатия случай с Човека от Пилтдаун - удобно пропускайки да споменат факта, че там измамата е била изобличена от самата наука, а не от креационистите.

- Почитателите на теориите за неограничения и безплатен добив на енергия също обожават този аргумент.

- Цялата риторично-псевдологическа маневра се повтори наскоро с предполагаемото откриване на свръхсветлинно неутрино. Хомеопатите веднага се възползваха от случая, докато същевременно някои свръхпосветени в конспирациите теоретици на Световния заговор се надпреварваха да намекват, че "откритието" (което не се оказа никакво откритие) щяло някак си да промени възгледите ни за НЛО и други подобни феномени.



Провал дори в опитите за подвеждане

Често пъти хора, които си нямат никаква представа за фактите (или пък подхождат интелектуално нечестно) разпространяват градски легенди от типа "една лелка ми каза веднъж на пазара", всевъзможни митове или изопачени "факти" за някои исторически събития, и ги представят като "доказателство", че "науката е грешала и преди. Някои примери:

- Случаят с Галилео. Очевидният проблем тук е, че Галилео е бил преследван от католическата Църква, а не от "науката".

- В много случаи старите теории са били оборвани или най-малкото се е доказвало, че са непълни. Само дето откриването на квантовата механика НЕ отхвърля Нютоновата механика като погрешна, а само показва, че тя не е универсално приложима за всички случаи и при всякакви обстоятелства.

- Скептиците по въпроса за промените в климата често цитират т.нар. "глобално застудяване" през 1970 г. Всъщност наистина има учени, които поддържат теорията за глобално застудяване, но дори бегъл преглед на наличната литература като цяло показва, че огромното мнозинство от изследвания (публикувани дори по онова време) сочат по-скоро към глобално затопляне.

- Теорията на Пол Ерлих за "Популационната бомба" често се вкарва в употреба, за да се отхвърли с лека ръка всякаква възможна загриженост за презаселването на планетата, а дори и за отричането на ВСИЧКИ проблеми на околната среда.

- Анти-природозащитниците като цяло обичат да се възползват от този аргумент. Налага ви се да напишете изобличителен пасквил срещу глобалното затопляне? Няма проблеми! Просто изкопайте какъвто сравнително наскоро решен проблем на околната среда ви попадне (киселинни дъждове, ДДТ, изтъняване на озона) и го използвайте, за да обявите, че "науката е грешала и преди". Всъщност всяка произволно избрана творба на Фред Сингър би ви свършила работа.



Реализмът срещу антиреализма в науката

Макар че горният аргумент най-често се използва за отричане на нещо научно, въпреки приликите, той не бива да се бърка с традиционните аргументи, които откриваме в научната философия и които са валидна критика срещу научния реализъм. Например песимистичното заключение възоснова на минали фалшификации на научни теории, което най-грубо гласи следното: Тъй като най-добрите ни научни теории в миналото са били в мнозинството си погрешни, вероятно и сега възприетите научни теории като цяло ще се окажат погрешни. Така че би трябвало да бъдем научни анти-реалисти.

Дебатът реализъм срещу анти-реализъм засяга въпроса дали теоретичните явления (например елементарните частици и полета и т.н.), постулирани от някои от най-добрите съвременни теории, действително съответстват на съществуващи обекти, или тези явления (както и по-широката математическа конструкция, върху която почиват) са просто едно удобно емпирично творение (т.е. чисто и просто изчислитен инструмент, с който си служим, за да извеждаме успешни прогнози).

Предполагам не е необходимо да се впускаме в пространни обяснения как и защо дебатът, който протича в сферата на научната философия, е доста по-комплексен и изпълнен с нюанси, отколкото просто самонадеяно да изграчиш "Да, ама флогистонът? Ха-ха, къде ви е сега науката бе, многознайковци такива?"


Тагове:   наука,   псевдонаука,


Гласувай:
22
3



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: asthfghl
Категория: Технологии
Прочетен: 2565315
Постинги: 1683
Коментари: 3145
Гласове: 11362
Архив