Следният пасаж от книгата "Пир за врани" на Джордж Р.Р.Марин от цикъла "Песен за огън и лед" може би в най-пълна степен отразява виждането на автора за това що е то война и как тя въздейства на живота на обикновените хора. Струва си да се замислиш...


Вече по пътя септонът им каза:
– Добре ще е тази нощ да се пазим. Селяните казват, че из дюните се спотайвали трима прекършени, на запад от старата наблюдателница.
– Само трима? – Сир Хюл Хънт се засмя. – Трима са мед за меча на нашата дама. Едва ли ще безпокоят въоръжени пътници.
– Освен ако не умират от глад – каза септонът. – Из тези блата има храна, но само за ония, които имат очи да я намерят, а тези хора тук са чужденци, оцелели от някоя битка. Ако рекат да ни доближат, сир, моля ви, оставете ги на мен.
– Какво ще правиш с тях?
– Ще ги нахраня. Ще ги помоля да си изповядат греховете, та да мога да им ги опростя. Ще ги поканя да дойдат с нас до Тихия остров.
– Все едно да ги поканиш да ни прережат гърлата, докато спим – отвърна Хюл Хънт. – Лорд Рандил знае по-добър начин за справяне с прекършени – стомана и въже.
– Сир? Милейди? – попита Подрик. – Прекършен разбойник ли значи?
– Повече или по-малко – отвърна Бриен.

Септон Мерибалд не се съгласи.

– По-скоро по-малко, отколкото повече. Има много видове разбойници, както има много видове птици. И кюкавецът, и буревестникът имат криле, но не са едни и същи. Певците обичат да пеят за добри хора, принудени да нарушат закона, за да се бият срещу някой зъл лорд, но повечето разбойници са по-скоро като вилнеещата Хрътка, отколкото като Господаря на мълнията. Прекършените повече заслужават жалостта ни, макар че може да са също толкова опасни. Почти всички са обикновени хорица, простолюдие, което не се е отделяло на повече от миля от дома, в който се е родило, докато някой ден господарят им не ги е събрал, за да ги отведе на война. Оскъдно облечени и обути, тръгват под знамената му, често с не повече от сърп или наточена мотика за оръжие,
или боздуган, като овържат с кожения ремък някой камък за дебелия кривак. Братя тръгват с братя, синове с бащи, приятели с приятели. Слушали са песни и приказки и тръгват с жадни сърца, с мечти за чудеса, които да видят, за богатства и слава, с които да се сдобият. Войната им изглежда чудесно приключение, най-великото нещо, което повечето от тях ще преживеят.

– А после виждат какво е битката.
– За някои само това е достатъчно, за да ги прекърши. Други продължават с години, докато не изгубят броя на всички битки, в които са се били, но дори човек, който е преживял сто боеве, може да се прекърши на сто и първия. Братя виждат как братята им умират, бащи губят синовете си, приятели виждат как приятелите им се мъчат да задържат червата си, след като ги е изкормила брадва. Виждат как господарят, който ги е повел, пада посечен и някакъв друг им реве, че вече са негови. Нанасят им рана и още преди тя да е зараснала, им нанасят друга. Яденето все не стига, обущата се разпадат от ходене, дрехите се късат и гният и половината се насират в гащите си от пиене на лоша вода.

– Ако искат нови ботуши или по-топло наметало, или да речем някой ръждясал шлем, трябва да го вземат от някой труп, а скоро почват да крадат и от живите, от простите хорица, в чиито земи воюват, мъже също такива, каквито са били и те. Колят овците им и им крадат пилците, а оттам има само една стъпка до отвличането и на дъщерите им. А един ден се оглеждат и разбират, че всичките им приятели и близки са си отишли, че се бият сред чужди, под знамена, които едва познават. Не знаят къде са, нито как да се върнат у дома, а господарят, за когото се бият, не знае имената им, крещи им да се строят, да се бият и да не отстъпват. А рицарите им връхлитат, безлики мъже, облечени от глава до пети в стомана, и железният тътен на щурма им сякаш изпълва света…

– Той въздъхна. – И човек се прекършва.
– И се обръща и бяга, или пълзи върху труповете на убитите, или се измъква мълчешком в черната нощ и намира някъде да се скрие – продължи след кратко мълчание. – Всякаква мисъл за родния дом вече си е отишла, и крале, господари и богове значат за него по-малко от някоя мръвка вмирисано месо, която ще го опази жив още за ден, или мях вкиснато вино, което може да удави страха му за няколко часа. Прекършеният живее от ден за ден, от ядене до ядене, повече звяр, отколкото човек. Лейди Бриен не греши. Във времена като тези пътникът трябва да се пази от прекършени хора и да се бои от тях…но би трябвало и да ги съжали също.

Мерибалд свърши и малката им група потъна в гробно мълчание. Бриен чуваше вятъра, шумолящ в крайречните върби, и смътния далечен зов на гмурец. Чуваше тихия задъхан хрип на Куче. Тишината се проточи дълго. Накрая тя промълви:

– На колко си бил, когато те отведоха на война?
– Ами че не на повече, отколкото е вашето момче – отвърна Мерибалд. – Вярно, много бях малък за такова нещо, но всичките ми братя отиваха и не исках да остана само аз. Вилам рече, че мога да съм му скуайър, нищо че Вил не беше никакъв рицар, само прислужник, с един кухненски нож за оръжие, отмъкна го от селския хан. Той умря на Каменните стъпала, без и един удар да нанесе. Него го взе треската, тя и за брат ми Робин се погрижи. Оуен умря от един боздуган, разцепи му главата, а приятеля му Джон Пъпката го обесиха за насилване.
– Войната на кралете на деветте петака ли? – попита Хюл Хънт.
– Така я нарекоха. Макар че нито крал видях, нито петак спечелих. Но си беше война. И още как.