Постинг
21.11.2016 14:51 -
Първи контакт (Arrival)
Автор: asthfghl
Категория: Технологии
Прочетен: 2209 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 21.11.2016 17:16
Прочетен: 2209 Коментари: 0 Гласове:
20
Последна промяна: 21.11.2016 17:16
ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ! По-надолу се съдържа предварителна информация за филма Arrival, която може да развали удоволствието на онези, които още не са го гледали. Тук ще разгледам някои хитроумни идеи, научни теории и елементи от основния сюжет, които в края на краищата взаимно се напасват, за да обяснят завършека на филма. Продължете четенето на своя отговорност!
В последната сцена на Arrival, двамата главни герои наблюдават с изумление как огромните космически кораби на междузвездните посетители се разтварят в нищото, оставяйки зад себе си невидимото им, но съдбоносно "оръжие" в подарък на човечеството. Докато червенокосата лингвистка д-р Луис Банкс (в ролята - Ейми Адамс) се взира към небето, тя споделя този миг с героя на Джеръми Ренър, д-р Ян Донъли - брилянтен математик и теоретичен физик; до онзи момент - неин партньор в цялото това лудо приключение, а от онзи момент нататък - и неин партньор в живота. Двамата правят едва своите първи интимни стъпки един към друг - и въпреки, че това е заключителната сцена на филма, ние зрителите вече имаме усещането, че сме наясно с цялата история на все още предстоящия им съвместен живот. Техният брак, раждането на дъщеря им и ненавременната й смърт, която ще разруши семейството им.
Всъщност, към момента на тази сцена, в известен смисъл всичко това вече се е състояло. Или поне за самата Луис то се е случило. На нас, страничните наблюдатели, това може и да ни звучи налудничаво и сложно, но за нея то е толкова просто, колкото и фактът, че тя вече много добре знае последствията от "подаръка" на извънземните. В момента тя все още замисля своята бъдеща книга, скърби за смъртта на все още неродената си дъщеря и все пак същевременно споделя този съкровен миг на истинска връзка с Ян. За нея всичко е едновременно и настояще, и бъдеще, и минало.
Но как е възможно всичко това? Нека направим крачка назад и да видим.
Arrival е предизвикателен шедьовър на научната фантастика, предназначен за мислещи зрели хора, в който се разказва за мислещи умни хора. Сещате се - онзи вид хора, които се опитват да решават проблемите, вместо да ги отстрелват, както правят екшън героите. Всъщност в много отношения този филм е един вид съпътстващо допълнение към друг един шедьовър за разсъждаващи хора - "Interstellar" на Кристофър Нолан, който също разказва за интелигентни зрели хора, които преминават през научнофантастични перипетии, докато представят концепции за петоизмерното пространство и манипулирането на времето. И за да сме напълно точни, Arrival също е специфичен продукт, в случая синтезирал идеи, свързани с относителната лингвистика (известна още като Хипотеза на Сапир-Уорф). Което доказва, че интелектуалното любопитство само по себе си е един вид суперсила. Но не от онези суперсили, които сме свикнали да виждаме у супергероите на Marvel например.
Хипотезата на Сапир-Уорф се споменава за кратко във филма, когато Луис за пръв път започва да получава пристъпите с виденията. Подобно на много други съвременни лингвисти, тя гледа на тази спорна концепция (за която пръв всъщност споменава Ян) като на наивна и дори невъзможна. И все пак, тя е именно в основата на новелата на автора Тед Чианг, върху която стъпва филмовият сценарий на Ерик Хайсерър. Още в първата минута на Arrival, ние ставаме свидетели на живота и смъртта на Хана, дъщерята на Луис, и предполагаме, че това са спомени от отминали моменти - макар че накрая ще се окаже, че момичето тепърва предстои да се роди.
В основни линии, относителната лингвистика е концепция в науката за езиците и познавателната наука, която твърди, че спецификата на конкретния език предполага как човек възприема света. През XX в. някои академици дори изказват предположението, че езикът сам по себе си определя как разбираме света около себе си; днес поддръжниците на тази хипотеза по-скоро твърдят, че езикът просто оказва влияние на възприятията на физическата реалност, която ни заобикаля.
Подобни дебати за качествата и влиянието на езика върху особеностите на цивилизацията датират още от зората на философските науки. Платон например е бил несъгласен с твърдението на софистите, че светът губи значение без наличието на език, който да го опише (Платон е бил противник на относителната лингвистика - според него светът е съставен от вечни и неизменни истини, а ролята на езика е само да се опита да ги пресъздаде по възможно най-подходящ за възприемане от човека начин).
През XX в. Бенджамин Лий Уорф е надградил над концепциите на Едвард Сапир (който е част от цяла плеяда немски романтици от XVIII в, които са използвали езика като оправдание за културния си елитизъм). Уорф твърди, че езикът оказва огромно влияние върху изначалния начин на възприемане на света и това прави абсолютно точния превод между две много различни култури практически невъзможен. Като пример той сравнява езика на кореното северноамериканско население от ескимоските инуитски племена на север и племената хопи на юг с някои от основните европейски езици. Като изказва твърдението, че инуитският език има многобройни понятия за сняг, а в езика хопи има много понятия за видове вода (например хопите правят разлика между течаща питейна вода и неподвижна езерна вода), той заключава, че възприемането на света на подобно "микро" ниво у тези народи е фундаментално различно от начина, по който европейците осмислят дори основни свойства на околната среда.
Освен това, Уорф изказва и спорния аргумент (който е и най-осезаем във филма Arrival), че племето хопи дори няма концепция за време и хронология, тъй като в езика им липсват понятия за измерване на времето. За разлика от повечето световни култури, според Уорф хопите не са разбивали времето на последователни единици (например "денят на Вси светии беше преди три седмици" или "следващите президентски избори ще са след цели 4 тягостни години"). Следователно тяхното основно разбиране за живота е много различно от нашето. Трябва да се отбележи, че твърденията на Уорф за хопите са впоследствие до голяма степен опровергани от археологическите находки в техните поселища. Но така или иначе самата идея, че времето може да се възприема различно и това да повлияе на самото ни възприятие за реалността, несъмнено присъства много осезаемо в Arrival.
Режисьорът Денис Вилньов и главният сценарист Хайсерър са се постарали силно да натъртят на факта, че извънземните (или седмокраките "хептаподи", както ги кръщава Ян) имат два вида език - писмен и говорим, като и двата са драстично различни от всичко познато на Земята. Но истинският ключ е писменият им език. Всеки символ може да възпроизведе цяло изречение, съдържащо сложни идеи и мисли, за части от секундата. И се изписва едновременно и от двата края, сякаш предварително знаеш точно колко място ще ти бъде необходимо да се изразиш. В резултат се създава кръгова структура, която е напълно независима от говоримите думи и фрази (които пък са под формата на странни стържещи и буботещи звуци). Това, между другото, означава, че тяхната проза (ако има такава) се основава на Принципа на Ферма - математически закон, според който най-предпочитаната траектория за едно тяло или процес е тази, която изисква възможно най-малък разход на време - както е например при светлинните лъчи.
Очевидно, тази форма на писмена комуникация (такава, която се основава на сложно математическо осмисляне на Вселената) е резултат от това, че въпросните извънземни възприемат времето по много различен начин от нашия. Макар и да не става ясно дали са способни да влизат в петоизмерно време-пространство (както е в Interstellar), хептаподите виждат времето по начин, много сходен с този, който физиците биха приписали на същества, населяващи пет измерения. Работата е там, че ние населяваме пространство, където могат да бъдат видени обичайните три пространствени измерения плюс още измерението време, върху което ние нямаме влияние, тъй като то е линейно (т.е. има определена неизменна посока). На теория е възможно да съществува по-висш набор от измерения, където би могло да се получи достъп и до измерението време по сходен начин с пространствените три измерения. Хептаподите в Arrival възприемат времето именно по такъв нелинеен начин - за тях то е напълно достъпно и видимо във всичките му направления (минало, настояще, бъдеще) и в известен смисъл за тях то се случва навсякъде и по всяко време - едновременно. Също както за нас пространствените измерения (нагоре-надолу, наляво-надясно и напред-назад) са удобно достъпни и манипулируеми - например ние можем по желание да посетим кое да е място на картата, както и да се качим на който етаж си поискаме.
Това може би звучи твърде сложно, така че препоръчвам един кратък разговор с великолепния популяризатор на науката Нийл де Грас Тайсън за повече подробности по въпроса.
Така че ако хептаподите могат да виждат както си искат в различни точки от произволни времеви линии с лекотата, с която ние разгръщаме страниците на една книга, и ако могат да пренасят и споделят това си възприятие чрез относителната лингвистика на своя език, би трябвало чрез овладяване на езика им д-р Луис Банкс да може да постигне тъкмо това, за което говори д-р Тайсън в горното видео. С напредване на познанията й по техния език, нейната способност да вижда навсякъде във времето се увеличава. И така в един момент тя осъзнава, че вече е в състояние "винаги" да вижда как дъщеря й се ражда, как извънземните напускат Земята, а също и "винаги" да скърби от "спомените" за все още несъстоялата се смърт на дъщеря й.
Това е изрично описано във филма в момента, когато Луис използва различни събития от живота си, за да влияе пряко върху събития в настоящето, независимо от разбъркания им хронологичен ред. Неколкократно я виждаме да взаимодейства с бъдещи събития в настоящето, като едновременно изживява и двете. Докато разговаря с Ян през 2016 г. насред онова поле в Монтана за играта с ненулев общ резултат, тя успява да помогне на дъщеря си Хана да си напише домашното в един бъдещ момент. И докато научава, че цялото бъдеще на човечеството е заложено на карта (както и бъдещето на хептаподите след 3000 години), тя същевременно обсъжда с китайския главнокомандващ генерал Шанг подробностите около онзи съдбовен телефонен разговор, който в бъдещия момент на срещата им на международния прием вече се явява минал момент отпреди 18 месеца... а в същото време тя води същия телефонен разговор под прицела на преследващите я войници. За нея всичко това се случва едновременно и винаги.
Както подчертава основната развръзка на филма, "спомените" на Луис за нейната дъщеря всъщност са видения от едни все още неизживени бъдещи моменти. След осуетения саботаж с експлозивите от страна на разбунтували се военни, Луис пита хептапода с прякор Костело какво е това странно малко момиченце, което постоянно й се привижда. Едва след като достатъчно добре е овладяла езика на Костело, тя е в състояние да "бъде" с Хана, докато същевременно и наблюдава заминаващите си извънземни и е в обятията на бъдещия баща на детето си. (В творбата на Чианг всичко това е много хитроумно и интуитивно описано чрез умело боравене със сложните граматически времена: "спомените" за детето са всъщност в бъдеще време и т.н.).
Разбира се, възможно е Arrival да се интерпретира и като аргумент в полза на хипотезата, че времето по същността си е циклично, а не линейно. И че всичко, което ще се случи, е предначертано да се случи по точно определен начин, защото от гледна точка на многоизмерното време то вече се е случило и винаги ще се е случило. И че следователно вероятно не съществува свободен избор.
Това е познатият аргумент "времето представлява кръг", който често се появява в научната фантастика. Interstellar например със сигурност би могъл да се интерпретира по такъв начин. Само че Arrival е различен. По-скоро филмът на Вилньов (и новелата на Чианг, на която той се основава) подсказва, че свободният избор съществува, но се изразява в решението да не сториш нищо, за да промениш събитията. Времето не е неотменимо, следователно пристигането на извънземните на Земята все пак носи висок залог както за тях, така и за човечеството. Може да се предположи, че хептаподите имат дълъг живот, след като могат да си спомнят едно бъдеще, което ще се случи след 3000 години. Но реално, човечеството би ги спасило, само ако човешкият вид започне да работи единно още сега, в настоящето, и възприеме езика, който Луис ще нарече в бъдещата си книга "Универсалният език".
Както се обяснява в епилога на филма, Луис е изправена пред избора дали да позволи на събитията да се развият именно така, както тя ги възприема... или да промени бъдещето и да си спести огромната болка от бъдещата загуба на малката си дъщеря, като така я лиши от съществувание. В ключовия момент от филма, Луис пита Ян дали ако знаеше предварително как ще се развие животът му, той щеше да остави събитията да се случат точно както се предполага, или щеше да промени нещо. Той дава уклончив отговор, че точно сега не е съвсем сигурен. Но ние вече знаем от предишните й спомени за бъдещето, че бракът на Луис и Ян ще приключи, тъй като в един момент тя преждевременно ще му разкрие, че през цялото време е знаела за смъртта на дъщеря им. Луис обяснява завоалирано на Хана причината баща й да реши да ги напусне: "аз направих избор и той смята, че изборът ми е бил погрешен".
За самия Ян, гледката как дъщеря му умира от нелечима болест прави брака им и цялата история на съвместния им живот непоносими. И все пак, както е в повечето случаи, когато на света се пръква нов живот, решението е на жената. Изборът е на Луис. Тя решава да позволи на Хана да се роди, за да даде своя принос на света ("ти си непобедима - заради твоята поезия и победите ти по плуване"), благодарение на което светът ще е станал мъничко по-добър. В резултат, Луис упражнява свободния си избор. И това е централният замисъл на филма, докато относителната лингвистика и дори нелинейната същност на времето остават на заден план.
Дали това означава, че ако усвоим Универсалния език, ние бихме могли съзнателно да преживяваме целия си живот отново и отново до безкрайност, остава неизяснено. И може би така е по-добре. Кой знае, това може и да е едно от приложенията на "оръжието-подарък" на хептаподите. Изглежда разполагаме с 3000 години, за да го разберем. Този филм със сигурност задава правилните въпроси. А отговорът остава открит.
Каквото и да си говорим, Arrival е филм-шедьовър. Препоръчва се за хора мислещи, за които възприемането на мирозданието не се изчерпва с грабващи вниманието зрелища и безмозъчни ефекти. Макар и общите ми наблюдения по въпроса какъв дял от уж съвременното ни общество е способен на самостоятелно критично мислене по-скоро да клонят към крайно песимистичното, за останалите (може би 5%?) филмът наистина си заслужава.
За мен стига да излиза по един такъв филм на година, за да считам годината за съдържателна във филмово отношение.
Оценка: 9/10.
В последната сцена на Arrival, двамата главни герои наблюдават с изумление как огромните космически кораби на междузвездните посетители се разтварят в нищото, оставяйки зад себе си невидимото им, но съдбоносно "оръжие" в подарък на човечеството. Докато червенокосата лингвистка д-р Луис Банкс (в ролята - Ейми Адамс) се взира към небето, тя споделя този миг с героя на Джеръми Ренър, д-р Ян Донъли - брилянтен математик и теоретичен физик; до онзи момент - неин партньор в цялото това лудо приключение, а от онзи момент нататък - и неин партньор в живота. Двамата правят едва своите първи интимни стъпки един към друг - и въпреки, че това е заключителната сцена на филма, ние зрителите вече имаме усещането, че сме наясно с цялата история на все още предстоящия им съвместен живот. Техният брак, раждането на дъщеря им и ненавременната й смърт, която ще разруши семейството им.
Всъщност, към момента на тази сцена, в известен смисъл всичко това вече се е състояло. Или поне за самата Луис то се е случило. На нас, страничните наблюдатели, това може и да ни звучи налудничаво и сложно, но за нея то е толкова просто, колкото и фактът, че тя вече много добре знае последствията от "подаръка" на извънземните. В момента тя все още замисля своята бъдеща книга, скърби за смъртта на все още неродената си дъщеря и все пак същевременно споделя този съкровен миг на истинска връзка с Ян. За нея всичко е едновременно и настояще, и бъдеще, и минало.
Но как е възможно всичко това? Нека направим крачка назад и да видим.
Arrival е предизвикателен шедьовър на научната фантастика, предназначен за мислещи зрели хора, в който се разказва за мислещи умни хора. Сещате се - онзи вид хора, които се опитват да решават проблемите, вместо да ги отстрелват, както правят екшън героите. Всъщност в много отношения този филм е един вид съпътстващо допълнение към друг един шедьовър за разсъждаващи хора - "Interstellar" на Кристофър Нолан, който също разказва за интелигентни зрели хора, които преминават през научнофантастични перипетии, докато представят концепции за петоизмерното пространство и манипулирането на времето. И за да сме напълно точни, Arrival също е специфичен продукт, в случая синтезирал идеи, свързани с относителната лингвистика (известна още като Хипотеза на Сапир-Уорф). Което доказва, че интелектуалното любопитство само по себе си е един вид суперсила. Но не от онези суперсили, които сме свикнали да виждаме у супергероите на Marvel например.
Хипотезата на Сапир-Уорф се споменава за кратко във филма, когато Луис за пръв път започва да получава пристъпите с виденията. Подобно на много други съвременни лингвисти, тя гледа на тази спорна концепция (за която пръв всъщност споменава Ян) като на наивна и дори невъзможна. И все пак, тя е именно в основата на новелата на автора Тед Чианг, върху която стъпва филмовият сценарий на Ерик Хайсерър. Още в първата минута на Arrival, ние ставаме свидетели на живота и смъртта на Хана, дъщерята на Луис, и предполагаме, че това са спомени от отминали моменти - макар че накрая ще се окаже, че момичето тепърва предстои да се роди.
В основни линии, относителната лингвистика е концепция в науката за езиците и познавателната наука, която твърди, че спецификата на конкретния език предполага как човек възприема света. През XX в. някои академици дори изказват предположението, че езикът сам по себе си определя как разбираме света около себе си; днес поддръжниците на тази хипотеза по-скоро твърдят, че езикът просто оказва влияние на възприятията на физическата реалност, която ни заобикаля.
Подобни дебати за качествата и влиянието на езика върху особеностите на цивилизацията датират още от зората на философските науки. Платон например е бил несъгласен с твърдението на софистите, че светът губи значение без наличието на език, който да го опише (Платон е бил противник на относителната лингвистика - според него светът е съставен от вечни и неизменни истини, а ролята на езика е само да се опита да ги пресъздаде по възможно най-подходящ за възприемане от човека начин).
През XX в. Бенджамин Лий Уорф е надградил над концепциите на Едвард Сапир (който е част от цяла плеяда немски романтици от XVIII в, които са използвали езика като оправдание за културния си елитизъм). Уорф твърди, че езикът оказва огромно влияние върху изначалния начин на възприемане на света и това прави абсолютно точния превод между две много различни култури практически невъзможен. Като пример той сравнява езика на кореното северноамериканско население от ескимоските инуитски племена на север и племената хопи на юг с някои от основните европейски езици. Като изказва твърдението, че инуитският език има многобройни понятия за сняг, а в езика хопи има много понятия за видове вода (например хопите правят разлика между течаща питейна вода и неподвижна езерна вода), той заключава, че възприемането на света на подобно "микро" ниво у тези народи е фундаментално различно от начина, по който европейците осмислят дори основни свойства на околната среда.
Освен това, Уорф изказва и спорния аргумент (който е и най-осезаем във филма Arrival), че племето хопи дори няма концепция за време и хронология, тъй като в езика им липсват понятия за измерване на времето. За разлика от повечето световни култури, според Уорф хопите не са разбивали времето на последователни единици (например "денят на Вси светии беше преди три седмици" или "следващите президентски избори ще са след цели 4 тягостни години"). Следователно тяхното основно разбиране за живота е много различно от нашето. Трябва да се отбележи, че твърденията на Уорф за хопите са впоследствие до голяма степен опровергани от археологическите находки в техните поселища. Но така или иначе самата идея, че времето може да се възприема различно и това да повлияе на самото ни възприятие за реалността, несъмнено присъства много осезаемо в Arrival.
Режисьорът Денис Вилньов и главният сценарист Хайсерър са се постарали силно да натъртят на факта, че извънземните (или седмокраките "хептаподи", както ги кръщава Ян) имат два вида език - писмен и говорим, като и двата са драстично различни от всичко познато на Земята. Но истинският ключ е писменият им език. Всеки символ може да възпроизведе цяло изречение, съдържащо сложни идеи и мисли, за части от секундата. И се изписва едновременно и от двата края, сякаш предварително знаеш точно колко място ще ти бъде необходимо да се изразиш. В резултат се създава кръгова структура, която е напълно независима от говоримите думи и фрази (които пък са под формата на странни стържещи и буботещи звуци). Това, между другото, означава, че тяхната проза (ако има такава) се основава на Принципа на Ферма - математически закон, според който най-предпочитаната траектория за едно тяло или процес е тази, която изисква възможно най-малък разход на време - както е например при светлинните лъчи.
Очевидно, тази форма на писмена комуникация (такава, която се основава на сложно математическо осмисляне на Вселената) е резултат от това, че въпросните извънземни възприемат времето по много различен начин от нашия. Макар и да не става ясно дали са способни да влизат в петоизмерно време-пространство (както е в Interstellar), хептаподите виждат времето по начин, много сходен с този, който физиците биха приписали на същества, населяващи пет измерения. Работата е там, че ние населяваме пространство, където могат да бъдат видени обичайните три пространствени измерения плюс още измерението време, върху което ние нямаме влияние, тъй като то е линейно (т.е. има определена неизменна посока). На теория е възможно да съществува по-висш набор от измерения, където би могло да се получи достъп и до измерението време по сходен начин с пространствените три измерения. Хептаподите в Arrival възприемат времето именно по такъв нелинеен начин - за тях то е напълно достъпно и видимо във всичките му направления (минало, настояще, бъдеще) и в известен смисъл за тях то се случва навсякъде и по всяко време - едновременно. Също както за нас пространствените измерения (нагоре-надолу, наляво-надясно и напред-назад) са удобно достъпни и манипулируеми - например ние можем по желание да посетим кое да е място на картата, както и да се качим на който етаж си поискаме.
Това може би звучи твърде сложно, така че препоръчвам един кратък разговор с великолепния популяризатор на науката Нийл де Грас Тайсън за повече подробности по въпроса.
Така че ако хептаподите могат да виждат както си искат в различни точки от произволни времеви линии с лекотата, с която ние разгръщаме страниците на една книга, и ако могат да пренасят и споделят това си възприятие чрез относителната лингвистика на своя език, би трябвало чрез овладяване на езика им д-р Луис Банкс да може да постигне тъкмо това, за което говори д-р Тайсън в горното видео. С напредване на познанията й по техния език, нейната способност да вижда навсякъде във времето се увеличава. И така в един момент тя осъзнава, че вече е в състояние "винаги" да вижда как дъщеря й се ражда, как извънземните напускат Земята, а също и "винаги" да скърби от "спомените" за все още несъстоялата се смърт на дъщеря й.
Това е изрично описано във филма в момента, когато Луис използва различни събития от живота си, за да влияе пряко върху събития в настоящето, независимо от разбъркания им хронологичен ред. Неколкократно я виждаме да взаимодейства с бъдещи събития в настоящето, като едновременно изживява и двете. Докато разговаря с Ян през 2016 г. насред онова поле в Монтана за играта с ненулев общ резултат, тя успява да помогне на дъщеря си Хана да си напише домашното в един бъдещ момент. И докато научава, че цялото бъдеще на човечеството е заложено на карта (както и бъдещето на хептаподите след 3000 години), тя същевременно обсъжда с китайския главнокомандващ генерал Шанг подробностите около онзи съдбовен телефонен разговор, който в бъдещия момент на срещата им на международния прием вече се явява минал момент отпреди 18 месеца... а в същото време тя води същия телефонен разговор под прицела на преследващите я войници. За нея всичко това се случва едновременно и винаги.
Както подчертава основната развръзка на филма, "спомените" на Луис за нейната дъщеря всъщност са видения от едни все още неизживени бъдещи моменти. След осуетения саботаж с експлозивите от страна на разбунтували се военни, Луис пита хептапода с прякор Костело какво е това странно малко момиченце, което постоянно й се привижда. Едва след като достатъчно добре е овладяла езика на Костело, тя е в състояние да "бъде" с Хана, докато същевременно и наблюдава заминаващите си извънземни и е в обятията на бъдещия баща на детето си. (В творбата на Чианг всичко това е много хитроумно и интуитивно описано чрез умело боравене със сложните граматически времена: "спомените" за детето са всъщност в бъдеще време и т.н.).
Разбира се, възможно е Arrival да се интерпретира и като аргумент в полза на хипотезата, че времето по същността си е циклично, а не линейно. И че всичко, което ще се случи, е предначертано да се случи по точно определен начин, защото от гледна точка на многоизмерното време то вече се е случило и винаги ще се е случило. И че следователно вероятно не съществува свободен избор.
Това е познатият аргумент "времето представлява кръг", който често се появява в научната фантастика. Interstellar например със сигурност би могъл да се интерпретира по такъв начин. Само че Arrival е различен. По-скоро филмът на Вилньов (и новелата на Чианг, на която той се основава) подсказва, че свободният избор съществува, но се изразява в решението да не сториш нищо, за да промениш събитията. Времето не е неотменимо, следователно пристигането на извънземните на Земята все пак носи висок залог както за тях, така и за човечеството. Може да се предположи, че хептаподите имат дълъг живот, след като могат да си спомнят едно бъдеще, което ще се случи след 3000 години. Но реално, човечеството би ги спасило, само ако човешкият вид започне да работи единно още сега, в настоящето, и възприеме езика, който Луис ще нарече в бъдещата си книга "Универсалният език".
Както се обяснява в епилога на филма, Луис е изправена пред избора дали да позволи на събитията да се развият именно така, както тя ги възприема... или да промени бъдещето и да си спести огромната болка от бъдещата загуба на малката си дъщеря, като така я лиши от съществувание. В ключовия момент от филма, Луис пита Ян дали ако знаеше предварително как ще се развие животът му, той щеше да остави събитията да се случат точно както се предполага, или щеше да промени нещо. Той дава уклончив отговор, че точно сега не е съвсем сигурен. Но ние вече знаем от предишните й спомени за бъдещето, че бракът на Луис и Ян ще приключи, тъй като в един момент тя преждевременно ще му разкрие, че през цялото време е знаела за смъртта на дъщеря им. Луис обяснява завоалирано на Хана причината баща й да реши да ги напусне: "аз направих избор и той смята, че изборът ми е бил погрешен".
За самия Ян, гледката как дъщеря му умира от нелечима болест прави брака им и цялата история на съвместния им живот непоносими. И все пак, както е в повечето случаи, когато на света се пръква нов живот, решението е на жената. Изборът е на Луис. Тя решава да позволи на Хана да се роди, за да даде своя принос на света ("ти си непобедима - заради твоята поезия и победите ти по плуване"), благодарение на което светът ще е станал мъничко по-добър. В резултат, Луис упражнява свободния си избор. И това е централният замисъл на филма, докато относителната лингвистика и дори нелинейната същност на времето остават на заден план.
Дали това означава, че ако усвоим Универсалния език, ние бихме могли съзнателно да преживяваме целия си живот отново и отново до безкрайност, остава неизяснено. И може би така е по-добре. Кой знае, това може и да е едно от приложенията на "оръжието-подарък" на хептаподите. Изглежда разполагаме с 3000 години, за да го разберем. Този филм със сигурност задава правилните въпроси. А отговорът остава открит.
Каквото и да си говорим, Arrival е филм-шедьовър. Препоръчва се за хора мислещи, за които възприемането на мирозданието не се изчерпва с грабващи вниманието зрелища и безмозъчни ефекти. Макар и общите ми наблюдения по въпроса какъв дял от уж съвременното ни общество е способен на самостоятелно критично мислене по-скоро да клонят към крайно песимистичното, за останалите (може би 5%?) филмът наистина си заслужава.
За мен стига да излиза по един такъв филм на година, за да считам годината за съдържателна във филмово отношение.
Оценка: 9/10.
Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене
За този блог
Гласове: 11390
Блогрол
1. Asthfghl @ DreamWidth
2. Моите пътешествия
3. Псевдонауките
4. [Театър на Мечтите]
5. Научният метод
6. Блоголунатизъм
7. Логически грешки
8. Формуляр за рИване
9. [Дриймвил в LJ]
10. Постинги в TP
11. Нашата дискусия
12. Истинският дебат
13. Нормалният дебат
14. История без край IV
15. Струнната теория
16. Някои цитати
17. Лаб. Сънна Апнея
18. Готвенето = страст
19. Политика на модерация
2. Моите пътешествия
3. Псевдонауките
4. [Театър на Мечтите]
5. Научният метод
6. Блоголунатизъм
7. Логически грешки
8. Формуляр за рИване
9. [Дриймвил в LJ]
10. Постинги в TP
11. Нашата дискусия
12. Истинският дебат
13. Нормалният дебат
14. История без край IV
15. Струнната теория
16. Някои цитати
17. Лаб. Сънна Апнея
18. Готвенето = страст
19. Политика на модерация
