Нощта притиска индигово синьо объркани мисли.
Денят приближава, а спомени безпощадно се плискат.
Във непрогледна мъгла са залутани чувствата,
те търсят спасителен фар, та натам да препуснат.
И сякаш в напразна агония мъчат се да се върнат
там, където път няма, а светът е от корен изтръгнат.
Взрив от мълчание в тишината избухнал, изгаря
всеки опит за връщане, и вратата затваря.

Спуска се в тъмното лунен лъч светлина, а на него
истинска фея поклаща красиви крилца - и си пее
за вълшебен свят, за магични желания, за надежда,
със ръчичка мъглата разсейва, и напред тя повежда
мислите вкочанени от студ, чувствата занемели,
Тихичко пее им и създава уют, и желания смели,
че светът е прекрасен, че си струва борбата
за щастие. Без страх от душевния мрак...и цената...