Бермудският триъгълник е район в близост до Бермуда, за който се твърди, че е погълнал множество кораби, самолети и човешки животи, които са изчезнали при мистериозни обстоятелства, без да оставят никаква следа. С годините митологията на това място се е развивала и сензацията покрай тези събития все повече се е раздухвала, което е допринесло за приписването на всевъзможни псевдонаучни свойства на тази част от Атлантическия океан. В повечето случаи, "Дяволският триъгълник" се използва като синоном на Бермудския триъгълник. Някои коментатори са използвали същия принцип за обозначаване и на други подобни райони в Тихия океан (например близо до Япония), но онзи район впоследствие е бил кръстен "Дяволското море".


Мистериозни инциденти
Загадъчният характер на Бермудския триъгълник (ако изобщо съществува такова нещо) се изразява в необичайно високата честота на изчезвания и катастрофи на въздушни и морски плавателни съдове в района. Някои от най-често цитираните инциденти са:
- Двойка пътнически самолети от клас Авро Тудор IV: Star Tiger бил изгубен на 30-ти януари 1948 г, а Star Ariel - на 17-ти януари 1949 г. - Изчезването на SS Marine Sulphur Queen на 4-ти февруари 1963 г. - Паранормалното преживяване на самолетния пилот Чък Уейкли през 1964 г. - Изчезването на опитния яхтсмен Доналд Кроухърст на 29-ти юни 1969 г. - Понякога корабът Mary Celeste също се причислява към тези мистерии, макар и екипажът му да е изчезнал, докато корабът е бил на другия край на океана.

Полет 19
Най-известният инцидент, свързван с Бермудския триъгълник, е злополучният "Полет 19" - тренировъчна мисия на американските ВВС, в която на 5-ти декември 1945 г. са летели начинаещи пилоти на бомбардировачи. Самолетите и техният екипаж, наброяващ 14 души, никога не се завърнали в базата, а и никакви останки никога не били открити от тях.
Счита се, че командирът на полета погрешно е припознал група острови, което го накарало да сметне, че се намира над Флорида Кийс вместо далеч навътре в Атлантическия океан. В добавка към тази фатална грешка, той погрешно решил, че навигационните прибори на самолета са неизправни и продължил да насочва групата все по-навътре в океана. С отдалечаване на групата, радиовръзката с базата била изгубена, а накрая самолетите вероятно привършили горивото и паднали в морето. Времето също не било никак добро, а накрая се спуснала и нощта.
Няколко дни по-късно един от самолетите, включени в издирването, пострадал от фатална експлозия в резервоара на път към предполагаемото място на изчезване на групата. Военният флот първоначално съобщил, че ескадрилата била изгубена поради пилотска грешка, но след последващи протести от страна на семейството на командира, тази формулировка била променена на "причината неизвестна". Вторият инцидент при търсенето бил също докладван като "безследно изчезнал", което допълнително създало впечатление за някаква дълбока конспирация, макар че такава всъщност нямало.

Популярност на мита
Още от 50-те на миналия век хората започнали да забелязват извънредно високата честота на трагичните инциденти в района, днес обозначаван като Бермудския триъгълник. През 1952 г. Джордж Сандс написал статия за сп. Fate, в която описвал феномена. През 1964 г. Винсънт Гадис написал статия за Argosy, в която приписвал паранормални причини за изчезванията. През 1969 г. книгата Limbo of the Lost на Джон Уолъс Спенсър довела до заснемането на документалния филм "Дяволският триъгълник".
През 1974 г. Чарлз Бърлиц публикувал "Бермудския триъгълник", където проследявал дългата история на загуби и инциденти в района, като особено внимание отделил на Полет 19. Макар и основните подробности да били вярно предадени, Бърлиц значително драматизирал изчезването на ескадрилата. Книгата станала бестселър и много хора започнали да спекулират за причините за високата честота на мистериозните изчезвания. Спекулациите по масмедиите включват неща като отвличания от извънземни, аномалии в пространство-времето, намеса на свръхразвити цивилизации от Атлантида и други свръхестествени причини.
Писанията за Бермудския триъгълник, включително бестселърът на Бърлиц, често включват коментари и по други предполагаеми изчезвания като тези в гореспоменатото Дяволско море (в близост до островите Изу до Япония). В своя статия от 1972 г., изследователят на паранормалното Айвън Сандерсън представил идеята за дванайсетте "Въртопа на злото" (на картата горе), разположени по целия свят и отговорни за повечето мистериозни изчезвания, като приписал на явлението връзка с географското им разпределение из двете земни полукълба. Редица други автори също са свързвали тези "въртопи" с други паранормални географски ориентирани теории като енергийни линии и точки и пр. Предполагаемото разположение на тези въртопи варира доста в зависимост от конкретния автор, но сред най-често споменаваните райони са Бермудският триъгълник, Дяволското море, Хавай, Великденският остров, двата полюса, както и други океански райони и места на сушата като долината на р. Инд в Пакистан и мегалитите на юг от Тимбукту в Мали.


Всъщност истина ли е?
Преди да се опитаме да обясним високата честота на изчезвания в Бермудския триъгълник, първо ще се наложи да проверим дали наистина съществува такъв триъгълник. Първо, този район е една от най-натоварените зони в международното корабоплаване и съответно там броят преминаващи кораби е много голям - логично може да се очаква и по-голям брой изчезвания на кораби. Второ, югоизточното крайбрежие на САЩ е постоянна арена на мощни бури, което способства за по-големия брой (напълно естествени) катастрофи и изчезвания. Също трябва да отбележим, че на практика няма проблем да изберем три произволни точки от океана, разположени приблизително на еднакво разстояние една от друга и да ги определим като очертанията на митичния Бермудски триъгълник. След което, предвид наличието на достатъчен морски трафик, да изброим достатъчен брой изчезвания или катастрофи в така избрания район.
Всъщност се оказва, че Бермудският триъгълник не е ни най-малко по-опасен от други подобни райони с висока честота на бурите. Натовареният трафик в района е причина и за съответстващата висока честота на изчезванията. Още повече, че цената на застраховките за корабоплаване и пътуване през Бермудския триъгълник в никакъв случай не са по-високи от тези в други райони, а това е доста показателно.
Разбира се, самолетните катастрофи по дефиниция са си необичайно събитие и следователно са резултат от малко вероятно стечение на обстоятелствата. При все това, официалното обяснение за изчезването на Полет 19 е колкото правдоподобно, толкова съответстващо на наличните факти: група начинаещи пилоти са били подведени от водача си, изгубили са се в открито море, изгубили са връзката с брега, привършили са горивото и са се разбили посред нощ в неустановена точка от океана.
Изчезванията на кораби сред морето, разбира се, са мистериозни - но не и необясними. Океанът си е опасно и непредвидимо място. Морето лесно укрива и бързо поглъща наличните доказателства. Ние не сме свикнали да виждаме големи обекти да изчезват безследно, но необятното море е напълно способно да накара всеки обект, независимо колко е голям, да изчезне напълно.


Някои по-сериозни изследвания на феномена
Библиотекарят Лорънс Куше е провел обстойно независимо разследване по много от инцидентите, свързани с Бермудския триъгълник. Резултатите от него е публикувал в книгата си "Мистерията на Бермудския триъгълник - разрешена". Куше установил, че най-широко разпространяваните случаи често са резултат от нескопосани и непълни проучвания. Той предпочитал, където е възможно, да използва първоизточника за всеки инцидент. В течение на разследването си, той установил множество несъответствия между историите на популярните писатели и реалните показания на очевидците. Също посочил, че описанията на меко и благоприятно време изобщо не съответствали на метеорологичните записки, в които се цитирало бурно време. Често пъти изчезванията на самолети и кораби било широко разгласявано, а последващото им благополучно завръщане било подминавано. В заключение, авторът казва: "Легендата за Бермудския триъгълник е изкуствено създадена мистерия... раздухвана от автори, които или умишлено, или неволно използват заблуди, погрешна логика, или просто се стремят към постигане на сензации".
Телевизионният документален филм на BBC за Бермудския триъгълник за пръв път е излъчен през 1976 г., а по-късно е направен в нова версия за програмата PBS под формата на епизода "Случаят с Бермудския триъгълник" на NOVA. В него е включено голямо ранообразие от гледни точки по темата, а заключението е: "Когато се върнем към първоначалните източници, а именно пряко замесените в историята хора, мистерията веднага се изпарява. Не се налага науката да дава отговори на въпроси за Бермудския триъгълник, тъй като тези въпроси по начало са погрешно зададени... Корабите и самолетите се държат в Бермудския триъгълник по същия начин, по който се държат навсякъде другаде по света".
В по-новата версия на NOVA, Дейвид Куше обръща внимание на един често срещан проблем при много истории и теории за Бермудския триъгълник: "Да кажем, че аз твърдя, че един говорящ папагал е бил отвлечен с цел да се научат извънземните на човешки език. Да кажем, че ви предизвикам да докажете, че това твърдение не е вярно. Даже можете да използвате Теорията на относителността на Айнщайн, ако толкова държите. Обаче просто няма никакъв начин да опровергаете подобно произволно твърдение. Отговорността за доказването на дадено твърдение следва да лежи на плещите на този, който го изказва - той е този, който трябва да демонстрира откъде произхожда тази информация, да провери дали заключенията и тълкуванията му са правилни и дали случайно не е изтървал някой решаващ детайл".
Така например едно популярно твърдение е, че историите за Бермудския триъгълник са започнали още с пътуването на Христофор Колумб до Америка през 1492 г. Всъщност най-ранното споменаване на някакви проблеми с този район датира от 16-ти септември 1950 г. и идва от едно комюнике на Асошиейтед Прес, написано от Едуард ван Уинкъл Джоунс. През октомври 1952 г. излиза статията на Джордж Санд в сп. Fate, озаглавена "Морски мистерии в задния ни двор", а доста по-късно (1965 г.) излиза и книгата на Винсънт Гадис "Невидими хоризонти: Истинските мистерии на моретата". А самият мит не е добил популярност преди публикуването на Limbo of the Lost на Джон Уолъс Спенсър през 1969 г. Само в течение на година след това публиката получила две нови книги ("Бермудският триъгълник" на Чарлз Бърлиц и "Дяволският триъгълник" на Ричард Уилнър), както и "документалния" филм със същото заглавие с разказвач Винсънт Прайс. В програмата на NOVA, Куше отбелязва как всеки нов автор е добавял или махал детайли от историята на предходните и е взаимствал от "Невидими хоризонти" на Гадис - т.е. цялата история за пръв път е достигнала до публиката едва около 1965 г. и нито година по-рано.

Реалността е по-шантава и от фантазията
Като оставим настрана предполагаемите (и недоказани) свръхестествени явления, на Бермудския триъгълник съвсем не му липсват увлекателни и опасни аномалии и странни феномени. Така например е известно, че на морското дъно в този район има големи запаси от метанови клатрати (замръзнала вода, съдържаща метан). Известни са случаи на внезапно размразяване на големи количества от тези запаси, при което във водата се освобождава газообразен метан. Когато той достигне до повърхността, плътността нав водата рязко спада. Това може да предизвика внезапно "пропадане" на водни пластове и ако някой кораб има лошия късмет да се намира на мястото, той би могъл да потъне без видима причина. Разбира се, това звучи като извънредно рядко срещано стечение на обстоятелствата (достатъчно голям мехур метанови клатрати изведнъж да изпусне газообразен метан в точния момент на точното място, за да потопи кораба на повърхността) - но поне тук извънземните нямат пръст!
Част от Бермудския триъгълник попадат в Саргасово море, за което е типично изобилието от морски водорасли, които особено в миналото са били много трудни за прекосяване. Също така, биолуминесцентните бактерии, които виреят в тази среда, предизвикват зловещо бледо сияние през нощта.
 

Така наречените "чудовищни вълни" (или още "странстващи вълни") са една възможна причина за мистериозното потъване на кораби сред иначе тихи води. Счита се, че е възможна внезапната поява на необичайно високи вълни, предизвикани от фокусираното наслагване на множество по-малки вълни. Това явление все още е слабо изследвано и изглежда се проявява с по-висока честота, отколкото съвременните океаноложки теории са в състояние да обяснят.
Съществува хипотеза, според която Южноатлантическата аномалия (район на повишена електромагнитна активност, причинена от сравнително по-слабо петно в геомагнитното поле на Земята) би могла да предизвика проблеми с навигацията на преминаващи кораби и самолети. Все пак, въпросният район е разположен доста далеч от Бермудския триъгълник.
По време на търговията с роби, на път към Северна Америка търговците на роби често са прекосявали Бермудския триъгълник. С времето те възприели обичая да изхвърлят труповете на робите, които умирали по време на дългото пътуване, докато преминавали именно през тази зона. Въобще, този район изобилства с интересни истории от миналото.


Някои други "триъгълници"
Всеобщата популярност на Бермудския триъгълник през 70-те на миналия век неминуемо накарала някои автори да потърсят и други подобни райони по света. Например една част от Югоизточен Масачузетс, наречен Триъгълника Бриджуотър - място на невъобразимо разнообразие от паранормални явления (включително срещи с Голямата стъпка, мутации при говедата, прелитания на гигантски птеродактили, срещи с НЛО, Черните хеликоптери на Тайните служби, огромни змии, кучета с ярки червени очи, които се хранят с понита, гигантски костенурки и разбира се - много, много призраци). Споменава се и "Мичигански триъгълник" в близост до езерото Мичиган и т.н.

Много локум и никакви доказателства оборващи мистерията "Бермудски триъгълник".
Самолетите от Полет 19 все още на са намерени.

Ненамирането на нещо НЕ Е доказателство за никакви свръхестествени явления.

Пак нищо не си разбрал.

Дори не си направи труда да прочетеш постинга, преди да коментираш, нали? Няма друго обяснение за меко казано неадекватното ти включване. Ако беше наистина го прочел, щеше да стигнеш до това място:

"Отговорността за доказването на дадено твърдение следва да лежи на плещите на този, който го изказва - той е този, който трябва да демонстрира откъде произхожда тази информация, да провери дали заключенията и тълкуванията му са правилни..."