Залисани в местни сюжети рискуваме да пропуснем един скандал, разтърсил международната научна общност. Двама тежки икономисти от Харвард, работещи за МВФ, бяха разобличени в грешка от 28-годишен студент.

(Статия на Deutsche Welle)


Оказа се, че сметките били объркани поради техническа грешка в екселската таблица. Защо обаче това да е така важно?

Защото статията на въпросните достолепни учени твърдеше, че когато дългът на една страна стигне до ниво 90% от брутния вътрешен продукт (БВП), тя е обречена и повече нищо не може да я спаси. От което следваше какво? Сетихте се: легитимиране на строгите бюджетни икономии, които от няколко години забиха в още по-дълбока рецесия световната икономика.

Всъщност оказва се, че някои страни затъват много преди 90те процента, други спокойно се справят и с по-високи нива на задъжнялост. Е да, но ако мислим така, нещата почват да изглеждат ненаучни, представяме си, че някакви съмнителни хора, например политици, могат да взимат добри или лоши решения. И най-вече: става ясно, че монетаристкият тип политика, избран от хора като Меркел и Дянков, е била тяхна собствена идея, а не съдбовна предопределеност на икономическата наука.

Наука ли е икономиката?

Ако беше така, защо икономистите не са най-богатите хора на света? Както политологията, тя не ни гарантира, че ще станем президенти, а просто дава инструменти да решаваме различни проблеми, да чертаем сценарии, но не и да предвиждаме и законодаваме. В последна сметка обществото е онова, което взима решенията за това накъде ще върви и как ще уравновесява конфликтите си. Само че тотемът на числото веднага скрива политическата отговорност. По същия начин, но повече залагайки на (псевдо)философията представяше бъдещето комунистическата икономическа мисъл: едни такива безалтернативни спирали напред и нагоре, на които просто трябва да козируваш.

Последните три десетилетия извадиха напред по-твърди идеологически инструменти: таблици, торти, комини, всевъзможни визуализации на необятни числови потоци. Сякаш разбираш, а всъщност... ами всъщност просто виждаш едни числови масиви. Удивляваш се на сюблимната им подреденост. Много ги обичат и в социологическите сондажи. Преди избори просто става мъчително, защото някак неусетно ти се внушава, че практически всичко е ясно и самият ти вот няма смисъл.

Къде бъркат икономистите?

Тотемът на числата е все по-неадекватен днес и защото светът е станал много по-бързо променлив. Вземете икономиката – казват, че ще вдигнат данъците и икономическият субект вече е потънал в офшорната зона. Заявяват, че ще се крепи строга финансова стабилност и акулите вече атакуват валутата. Същото е при общественото мнение. Един публикува тортите си, от което хората се вбесяват и променят електоралните си нагласи. После избухва скандал и тортите стават на руска салата.

Все пак социолозите-сондьори, и у нас, и по света, обикновено проявяват самокритичност – повтарят ни всеки път, че не цифрите, а анализът е важен, че нещата в обществото са по-сложни от шарените картинки, които вестниците така обичат. Не чувам обаче подобна самокритичност от икономистите, които с идеите си легитимираха политиките, довели света до тази безумна криза, причинена този път не от война или проблем с ресурсите. Ако бях на тях, щях да посмекча малко инструментариума, да се вслушвам повече в реалността, да заменя красивите абстракции с ценностите, за които искаме да живеем.