Малката главица бързо се ококори. Как да остане равнодушна? Една сутрин над пръстта се показа листенце. Заредено с обич растеше, а отдавна изникналите листа от съседната саксия лениво подремваха. Щом дърветата напъпиха и слънцето започна по-щедро да изпраща лъчите си цветята вече бяха навън.
Една нощ задуха силен вятър.Разхвърли по балкона откъснати млади клонки, клечки и неизгнила ланска шума. Между тях се люлееше малко зелено конче, сякаш се чудеше накъде да тръгне.
Дните минаваха. Дърветата трупаха завързи. Единственото листо върху малката главичка си остана сиротно. Сестрите му изникваха и загиваха. Жената продължи да му дава любовта и силата на дланите си. Листата обилно изпълниха другата саксия и присмехулно поглеждаха линеещата си съседка. Цветето колкото повече любов получаваше, толкова по-бързо загиваше. Единственото листо съвсем се съсухри , а стеблото му ставаше все по-дебело и по-зелено. Че това не било стеблото се разбра, когато останало без прикритие се раздвижи онова малко зелено клонче, превърнало се в огромна гъсеница. Ядосана , жената я взе и я изхвърли. Вечерта, връщайки се в къщи я видя върху асфалта размазана. Едва мърдаше главица. Умираше. Събрала всичките си сетни сили тя й заговори.
- Защо ми даде толкова нежност, а после ме изхвърли? Кому е нужна твоята смачкана любов?
- Грешиш! Моята любов беше за цветето, чиито листа изяде – не за теб.
- Нима не говореше на мен: „Расти, порасти! Дари ме с най- прекрасния си цвят, а аз ще ти давам обичта си!“ Подслонена под листото, за да не ме опари слънцето, дишах с твоята любов и бързах, бързах да изям повече и повече листа, за да се превърна по-скоро в твоя цвят – най-прекрасната пеперуда, която някога ще видиш. Пеперудата на твоята любов! Как исках да те зарадвам! Всяка сутрин, когато поливаше цветето си мислих, че го правиш да е сочно за мен. Ех, ако знаех, само ако знаех колко съм се заблуждавала... Прости ми, че изядох пъпката на червения цвят, който така си очаквала, в стремежа да ти дам моя пъстър летящ цвят. Как така всичкото бързане към върха на моята метаморфоза и мечтите за нея останаха напразни?
- Ти ми прости! Не знаех ,че живееш тук. Щях да ти нося свежи черничеви листа – да полетиш, копринени нишки да изпредеш и пак щях да ти дам любовта си.
Гъсеницата не чу тези думи. Черните и устица не помръдваха.
Жената отлепи с парче стъкълце размазаното животинче. Вече неможеше да се разбере какво е било то. Потече капка зелен сок – последната. Един слънчев лъч погледна любопитно през пухения облак. Зелената капка заблестя причудливо с цветовете които щяха да светят върху крилете на неродената пеперуда.
Жената носеше своята смачкана любов.
Погреба я при изяденото цвете.
Последното, едва наболо листенце, останало само, отказа да се бори. Но усети тласък, надви самотата си и тръгна нагоре. Знаеше, че тази година бегонията нямаше да цъфне, но трябваше да запази главичката, защото следващата година в семейството на бегониите може би щеше да се появи нов, невиждан досега цвят.
Може би. Кой знае? Защото дарената любов, дори премазана, не може да бъде напразна. Та нали цветът е лист, полудял от любов.
Жената се загледа в борещото се последно листо, вслуша се в познатите звуци на ксилофона и тропота на малчуганите, взе издуханата от ветровете клонка и се замисли.
За какво ли?
Елена Петрова
Покой в любовта
Counter Currents: Щатите лъгаха за Афган...
04.05.2018 10:58
Всяка прашинка носи душа.
Душите на нещата се привличат
в търсене на споделеност дълбока и истинска.
Заблудите ни правят слепи, макар и окати.
С тях не живеем живота, а само вегетираме,
както много низши същества зомбирани.
Първичният инстинкг, недоразвит
спъва израстването на духа още в зародиш.
За да възкръсне в нова форма,
може би по-съвършен.
Тази вълнуваща история ме накара да се присетя
за Г. Константинов и неговата "Физика на тъгата".
Вероятно заради връзката на хора, събития и неща,
неограничени от времето и мястото
чрез необяснимия външно,
но всъщност вътрешно обясним духовен телепорт.
Беше ми много интересно, написаното от теб!
Продължава още въпроси в мен да буди.
Сърдечен поздрав, Emelika!
Да… с дадена любов не може да очакваме отплата от обекта на почитанията ни, а е нужно да бъдем съпричастни на Твореца в съграждането на хармония. Отплатата идва сама, и по неведом начин, но сигурно! Това е същността на думата Вяра!
Мисля, че науката дето образова ,трябва да пулсира като жива, а не да се старае да ни бомбандира със сложни понятия от които ти си иска да избягаш.
Вижда се, че тази жена е с голямо сърце - тя е готова да даде любовта си на всяко същество, което се нуждае от нея. Нещастието с гъсеницата може би трябва да се разглежда като грешка в превода - или разминаване в очакванията, или като резултат, който човек получава, когато започне да се изживява като демиург:)))
Харесва ми и другият аспект, върху който акцентуваш: "дарената любов, дори премазана, не може да бъде напразна". Е, има си и подаспекти, разбира се:))
Хубава притча! Не просто размисля - размества пластове! Поздравления, Емелика!
Благодаря за добрите думи!
Брилянтно!
Както е вярно, че любовта дава и осмисля живота, където и да е, трансформирайки се в красота. Защото любовта е обратното на безразличието и тя има способността да извиква неща в съществувание. Само користта и егото могат да я убият. Всъщност и невежеството...
Но и краткия живот от и в любов, си струва. И се запомня.
Много ми харесаха роденото от твоята същност и урокът ти!